“Голямата чешма” 
Няма място, където да утолите така жаждата си, както от непрестанно течащите извори на Голямата чешма. Макар водата да не идва по дървени тръби, директно от планината, както преди столетия, тя е все така студена и кристално чиста. Наглед чешма, като чешма, но нейната история разказва друго... Преди около три столетия и половина, през 1660г., благодарение на благоволението на емина на султанската кухня Мехмед ефенди, чешмата била изградена в османски имперски стил точно насред чаршията, през която ежедневно минавали занаятчии, търговци и пътници. И докато дървената часовникова кула (в близост до чешмата), измервала три века „времето по европейски”, чешмата утолява жаждата на хиляди хора, живели и оставили свои наследници по тези земи и до днес. Две години след създаването й, османския пътешественик Евлия Челеби преминавайки с кервана си по калдъръмената чаршия на града, слязъл възхитен от красивата каменна чешма, голяма колкото „сиромашка къща”. Впечатленията си оставил върху страниците на книгата си „Пътепис”, в която най-подробно описал всеки детайл от чешмата. Чешмата била направена от дялани камъни с мавритански издълбани сводове, а под покрива, пак направен от камък, ”някакви игралца: една зенгия и клетка за птици. Наоколо текли някога десетина чучури и шадраванчета ”/Евлия Челеби/. „Характерните арки, широкия покрив и кубето с устремен към небето шпил, определя стила на тази площадна чешма като мавритански”, казва Константин Иречек. Западната страна на чешмата е украсена с обеца, издялана от едно парче камък, затова понякога я наричат Чешмата с обецата. Но легендата разказва, че това е обицата на славния Крали Марко. За самоковци Голямата чешма е символ на града и достойно заема мястото си на герба на Общината. Благодарение на проф. В. Захариев, чешмата е единствената запазена, от многобройните чешми в града. При строителството на днешния площад през 80-те години на XX в. били открити части от нейния водопровод - чамови трупи, пробити и съединени с железни скоби, които довеждали водата до чешмата. Днес една такава дървена тръба може да се види в експозицията на музея. Южно на площада до Големата чешма се издигала часовниковата кула със звънец (камбана), с каменна основа и дървен корпус без циферблат. Според Хр. Семерджиев механизмът на часовника бил донесен от Далмация и носел годината 1630. Вероятно е свален като военна плячка от камбанарията на някоя църква при османските походи на запад в края на XVII в. Кога точно е издигната самата часовникова кула, е трудно да се каже. За първи път се среща на плана на Самоков, изработен през 1827 г. от офицера Иегершмид. Споменава я във в. "Български орел" Иван Богоров като "сахатна кула". Регистрирана е през 1865 г. при преброяване на имотите като "един голям градски часовник". Константин Иречек пише за него: "Високата дървена саат-кула бие по европейски". Часовниковата кула била разрушена за съжаление в началото на XX в. с решение на градския съвет. Днес тя би била гордост за всеки град.
И до днес старите хора вярват, че който пие вода от Големата чешма, ще остане завинаги в Самоков.
Храмовете на СамоковКогато султан Баязид дарил рилските земи на своя везир Кара Мустафа паша, с фермана си той повелил "раята да е свободна и наравно с мюсюлманите". Тази свобода давала привилегията да не се плащат данъци, но християнското население трябвало да работи по видните и маданите. Пак българи били назначавани за "черехори" /майстори-зидари/ и те трябвало да поддържат каменната твърд на старите калета, да строят нови укрепления за османската войска.
Знайни и търсени от западните краища на полуострова до Цариград чак, тези майстори издигнали и белите широкополи къщи на своя град - Самоков, църквите му с бистротечни чешми и високи камбанарии, редовете от дюкяни в чаршиите, хановете и Сахат кула, къщите и молитвените домове на друговерците. Тези храмове приласкават миряните си до днес.
Девически манастир “Покров Св. Богородици” (един от 100-те национални туристически обекта)Легендата разказва, че Пресвета Богородица покрила града със своя плащ - покров и така спасила града от разорение. С тези думи ще започнат своя разказ божиите служителки на Девическия манастир. За уникалността на мястото свидетелства съчетанието на трикорабна църква, малък двор с цветна градина, обграден от еднокатни къщи - килии, търсещи закрила във високи каменни зидове. Неслучайно манастирът е един от 100-те национални туристически обекта в България (под номер 79). Историята започва през 1772г, когато бабата на Константин Фотинов, баба Фота, подарява имотите си на Рилската света обител, а в собствената си къща обединява малобройна девическа общност. В средата на ХІХ век там вече, по каноните на оформения по подобие на Рилския типик устав, живеят повече от сто монахини и послушнички. Още от създаването си женският метох става огнище на духовност и просветителство. Иван Шишманов го нарича “люлка на девическото образование” в България. Грамотите, получени от монахините от различни изложения в Лиеж, Лондон, Пловдив и др., могат да се видят и днес в магерницата на метоха - присъединената към комплекса на манастира Хаджистамова къща. През 1837-1839 година, наред с други разширения, е издигната внушителна трикорабна църква.Тя е каменна, разделена от два реда колони, свързани с арки. Олтарът е с три абсиди - едно от първите представителни решения в църковното строителство през Възраждането. От запад има аркадна открита нартика, върху която ляга обширна емпория, която към наоса се открива с пластично двойноогъваща се линия на парапета. По своята архитектура тази църква има много по-близък паралел с творчеството на Тревненската и Дряновската школа, отколкото със Самоковската. Този храм е бил дело на тревненския първомайстор Димитър Сергьов. Позлатените резби на иконостаса обаче, балдахина над светия престол и другите църковни мебели, без съмнение са дело на самоковския зограф Христо Димитров. Тук, редом с образите на Богородица с младенеца и Исус Христос, са изобразени и първоучителите Св. св. Кирил и Методий.Освен тях в църквата се пазят интересни икони от самоковската школа - св. Никола, св. Йоан Златоуст, Три светители и др. самоковски майстори. Особена виртуозност има в изработката на иконостасите царски двери. Икони за църквата е рисувал Димитър Зограф, а в нартекса може да се види стенопис с Покровителна Богородица, който се приписва от специалисти на Захари Зограф. По свода на църквата личат следи от възложденски стенописи дело на самоковски майстори. След Освобождението манастирът продължава да се издържа със сукнарсво. Един от манастирските трактове предлага подслон за гости. Тяхното гостоприемство е пословично и привлича много поклонници и посетители. Тъй като повечето килии се рушат временно е спряно настаняването на миряни в килиите на манастира. Монахините поддържат кухня за бедни и така продължават традициите на благотворителност. Света Богородица е покровителка на манастира, а неговият патронен празник е 1 октомври – Покров на Пресвета Богородица.
Митрополитска църква "Св.Успение Богородично" 
Църквата е издигната на мястото на по-малка църква от ХVІІ век със средствата на родолюбиви самоковци, като малка църква за молитви. Наполовина скрита в земята, тя била оградена още и с пръстен от висок каменен дувар. От 1557г. Самоков е център на епархия и седалище на митрополит. През 1791 г. дошъл ферманът за строежа на църквата с условие да няма камбани. Преустройството на съществуващия храм започнало през 1793 г. и след няколко месеца, за деня на освещаването, светогорският майстор Андон подготвил иконостас, амвон, архиерейски и епитропски тронове и два проскенитария. Дърворезбеният иконостас бил направен от орехово дърво и доставен от Света гора. Гражданите били поразени от прекрасната работа на майстора, вплел ангелчета, цветя и изображения от Стария и Новия завет. Иконите, които били вложени в прорезите на иконостаса, са дело на "Христоте даскало" - първозографът Христо Димитров. Този иконостас е първият паметник, отзнаменувал раждането на Самоковската художествена школа. През 1805 година започнало преизграждане на църквата с цел превръщането й от едно- в трикорабна, по-висока и по-просторна. Четвърт век били нужни на строителите да завършат новия храм.За майсторите-зидари се знае, че били албанци от Дебърско. Заедно със строежа за разширението на Митрополитската църква трябвало да бъде разширен и иконостасът на майстор Андон. Това свършил дошлият наскоро от Солун майстор Атанас Теладуро. През 1833 година майсторът завършил двете нови странични крила на иконостаса като ги свързал с архитектоничното членение, което майстор Андон дал на своето творение. Те били последователно осветени през 1835 и 1837г. Така резбената преграда на олтара се превърнала в една цялостна вертикална стена с един цокълен ред, ред на големите икони, архитрав, корниз и лозница, ред на малките икони и богата ажурна венчилка. И така двамата майстори, дошли в различни времена в Самоков, създават с творческа дързост един паметник на резбарското изкуство, който се превръща в школа за майсторите-резбари от Самоков. А техният иконостас остава ненадминат в своето майсторство.
Знаменателно събитие се случило през 1859г. - митрополит Авксентий Велешки отслужил в Митрополитската църква архиерейска служба на славянски език и произнесъл проповед на български език. Това се превръща в народно тържество, което самоотверженият борец за църковна независимост Авксентий извършил в родния си град една година преди Българския Великден в Цариград. След Освобождението е построен нартексът с колонадата. Камбанарията е издигната през 1892г. Църквата “Успение Богородично” и до днес носи името Митрополитска, макар че съгласно устава на Българската екзархия след смъртта на митрополит Доситей /1907 г./ Самоковската епархия престава да съществува. На богослуженията. Новият молитвен салон е с яки каменни стени. Два реда колони го разделят на три кораба,средният от които е по-широк от страничните. Гевгирени решетки и дъсчени стени затварят от запад параклис и стълбище за емпорията.
От изток е прибавена олтарна абсида, която излиза извън правоъгълния молитвен салон. Църквата се завършва от открит притвор, чието писано чело се носи от стройни колони с резбовани главулеци.
Църквата "Свети Никола"Църквата е построена в по-късен период, 1859-1860г., когато християните в Турция получили по силата на провежданите реформи известни религиозни свободи и самоковци издействали ферман. Те вярвали, че на това място е имало църква още преди падането на града под турска власт. След като бил завършен иконостасът и поставени иконите, храмът бил осветен тържествено на 26 октомври 1861 година, Димитровден, от архимандрит Хрисант Дойчинов и градските свещеници, за да свърже завинаги родолюбието на самоковци с борбата срещу гръцкото духовенство. Именно в тези дни от града е изгонен гръцкия владика, а църковната служба започва да се води само на български език. Дръзкото строителство на църквата "Свети Никола" показва тази решителност за отхвърляне на гръцките владици, но и неустоим копнеж за национално освобождение. Трите й купола белеят отдалеч, устремени в синевата. Високата каменна ограда тук не скрива почти нищо. Църквата "Свети Никола" сякаш е апотеоз на националното духовно освобождаване. Иконите й са работени от самоковски зографи, но, странно наистина, вътре липсват стенописи. "Св. Никола" е гробищна църква. В двора й са били погребани видни самоковски личности като Захари Хаджигюров, Захари Зограф и др. През 50-те години част от гробищния парк е застроен. Надгробните плочи на Захари Зограф и Християния днес се съхраняват в Историческия музей.
Долномахаленска църква "Въведение Богородично"
Е най-малката от действащите самоковски църкви. Построена е в началото на XІXвек и макар трикорабна е по-малка и семпла от останалите църкви в града,
предвид местоположението й и малкото миряни, които я посещават. Църквата има полуцилиндричен свод, поддържан от два реда колони. В църквата се съхраняват икони, дело на самоковските майстори.
"Байракли джамия"
Самоков е град, в който се преплитат нишките на евреи, българи, турци, американци, роми и каракачани. Всяка една етническа общност е оставила своя отпечатък върху тази малка земя, за да създаде днес едно богато културно наследство за векове напред. Макар и останала „самотна”, джамия Йокуша, пази спомените за миналите славни времена. Днес джамията е по-известна като Байракли джамия или главната джамия. Макар и единствена, останала от 12 (4-ри големи и 8-ем малки джамии) съществуващи през периода ХVІІІ-ХІХв., тя впечатлява с характерните за Самоковската школа "перя" – гирлянди, букети във вази, драпирани платове и раковини, повлияни от западноевропейските барок и рококо.
Качвайки се по стълбите, водещи до главния вход на джамията се уверяваме в неповторимостта на изписани орнаменти, около малките прозорчета. От дясната страна, изнесена напред врата, води към минарето на джамията, което е със спираловидна тухлена украса. Влизайки в джамията, се озоваваме в голям молитвен салон, с размери 14 на 14,8 метра, който е увенчан от купол с прозорци. Впечатление прави куполът, който е изграден с голямо умение от греди, от криворасли дървета. При реставрацията дървената конструкция е подменена греда по греда. Стенописите са почистени от наслоените пушеци на маслените лампи на полилеите. Имената на трима майстори - Иван, Ристо и Косто /Иван Иконописец, Христо Йовевич и Коста Вальов/ са открити при реставрацията под стенописите, заедно с плана на църква, подобна на тази в Рилския манастир. Трите имена безусловно говорят, че най-вероятните създатели на джамията са български майстори. А стилните особености на стенната живопис дават основание да я свържем с името на един от най-големите самоковски възрожденски художници-декоратори Христо Йовевич. Още повече, че в един тефтер на Хр. Йовевич има отбелязана сума, взета от джамията, както и скици на някои от композициите в стенописната украса. Майсторите тук са си позволили много по-богата цветност. В нея има пурпур и злато, светлосини и розови, почти прозрачни тонове, наситена охра, ясно зелено, плътно индиго и цинобър. Но бялата стена е поела всичкия колоритен излишък и въпреки голямото тоново разнообразие цялата живопис действува извънредно изискано. Цялото великолепие от багри избухва в слънцето на купола, което по необясними причини е било заличено веднага след изобразяването му и е открито едва при реставрацията. Четирите барокови композиции са нарисувани артистично, със замах. Графичното изпълнение на стените вероятно е трябвало да хармонира с откъсите от Корана, които по-късно обаче били поставени като текстове в рамки. Молитвената ниша-михраб, е ориентирана към свещените мюсюлмански места Мека и Медина. Тя също е изписана с богата декоративна украса-пейзаж с джамия, който е открит едва при реставрацията. Стенописната украса на Байракли джамия е свидетелство за общия художествен вкус на самоковските граждани през ХIХ в., когато европейското влияние и местните традиции кристализират едно ново монументално декоративно изкуство, което прославило още повече самоковските зографи. Над аркадното преддверие се намира женското отделение на джамията. Храмът е реставриран от 1960 до 1966 година под ръководството на архитект Никола Мушанов и на художника Георги Белстойнев. След нея, джамията е отворена като музеен обект и е паметник на културата от национално значение.
„Синагога”Днес един паметник на културата, един символ на еврейското присъствие по самоковските земи изчезва, така, както изчезна и Дренската къща в центъра на града. И най-жалкото е, че всеки казва: „няма пари!” Пари не е имало и през 1855г., когато самоковските евреи замислили построяването на голяма представителна синагога. Желанието им било толкова силно, че учредили фонд за набиране на средства. Бет-Амикадаша съставил план за построяването на Синагогата. Само три години били достатъчни, за да започне строежът, със събраните средства и само две, за да бъде вдигната сграда с богато резбован таван, отделни полета, който били свързани с изписани орнаментални фризове. Майсторите зографи от града изписали върху западната вътрешна стена на молитвения салон и върху нишата на източния овални пана с букети в тях. Над вратата на синагогата бил взидан мраморен къс с издълбан в него следния надпис: „Тази е вратата господня... Това е синагогата, в която хората ще бъдат благословени в името господне и ще цъфтят в града на Арие, Иеуда и Габриел.” Тогава еврейското население в града брояло вече 130 семейства. Днес десет пъти повече хора, посещават ежегодно този храм-руина, паметник на културата от национално значение, за който „няма пари!”
„Бельова църква” 
Измежду всички исторически и културни паметници в Самоков – Бельова църква – „Рождество Пресвятия Богородици” е най-старият и значим обект от епохата на Средновековието. Църквата се намира на около 2 километра южно от гр.Самоков, от ляво на шосето за курорта Боровец.
Най-ранното известно засега споменаване на църквата в литературата е в „Землеописанието” на Константин Фотинов, където авторът дава указания за много старини, откривани там, и препоръчва това място да се проучи (1. Фотинов, К. Общее землеописание в кратце за сичката земля. Смирна, 1843, 97 и сл.).
Повечето легенди отправят издигането на църквата към времето на Второто българско царство, при царуването на Асеневци и Шишмановци, та чак до падането под турско робство. Във всички легенди се говори, че храмът бил построен от болярина Бельо и затова носи неговото име.
Еднокорабна и едноапсидна църква, с полуцилиндричен свод, полувкопана в земята. В сегашния си вид е построена е към XV-XVII век, върху основите на по стари християнски храмове. Изградена е от ломен камък на хоросанова спойка. Архитектурата на Бельова църква е пределно проста и непретенциозна, типична за епохата на късното Средновековие. Това, което най-напред я прави забележителен паметник на културата, е стенописната украса, дело на изтъкнатия самоковски майстор от Възраждането – Никола Образописов, както и на зографите – Христаки Зах. Зографски и Димитри Христов Дупничанин. Изписването е станало през 1869 г. По-късно по украсата – стенописна и резбарска – са работили и М. Белстойнев, Стойчо Фандъков и Петър Белиомустак. На 200 метра зад църквата се намира аязмо, от което извира светена вода. В църковния двор се намира и чешма, изградена през 1879 г.
Археологическите проучвания сочат, че съществуването на Бельова църква може да се разглежда на три етапа. Първият се отнася към късната античност (V – VI в.). През Средновековието (XII – XIII в.) храмът е реконструиран и възобновен най-вероятно като гробищен храм. Предполага се, че с превземането на Самоков от турците през 1370-1371 год. църквата е опожарена и разрушена до основи. Това е и края на втория етап от нейното съществуване. Третият етап на църквата се свързва с късното Средновековие – XV – XVII в. По това време църквата е еднокорабна, със закрит притвор и вход от запад.
Около 1657 г. църквата е затрупана с пръст, видно от документалния надпис на Никола Образописов над вратата: “…За слава на светата единосъщна и неразделима троица Отца и Сина и Светия дух, изписа се тази църква такава, каквато е сега през 1869 година, 15 април. Тя беше и от старо време изписвана, но в последните времена издраскана и развалена дотолкова, че не беше възможно да остане така. За уверение на това се намира запазена част зад дулапа. Кога е пак съградена не знае никой да каже, нито се намери някъде надпис. По предание се разказва да я е издигнал някой си Бельо и по тази причина да носи неговото име - Бельовата църква. Тя беше, преди да се обнови, през средата преградена... нямаше нито един прозорец, а от вън беше зарита със земя...“. Църквата остава действаща до 1712 год., когато започва изграждането на Митрополитската църква в Самоков. Впоследствие За дълги години църквата е изоставена, покрита с трева и с прораснал бряст на покрива.
През 1737 г. Бельова църква са погребани мощите на самоковския митрополит Симеон Попович, за когото се знае, че заема Самоковската митрополитска катедра през 1734 година. Като защитник на християнското население е арестуван през юли 1737 г., отведен е в София и на 21 август същата година е обесен зад църквата "Св.София".
През 1862 г. в църквата е извършена тържествена служба, заедно с водосвет на аязмото. Цялостното преустройство започва през 1867 г. През 1869 г. вътрешността на църквата е изписана наново върху старата стенописна украса от зографите Никола Образописов, Христаки Зографски и Дититър Даскалов (Дупничанина).
С ясното съзнание за значимостта на този паметник за духовната култура на Самоков, Бельова църква от дълги години подлежи на проучвания и реставрационно-консервационни дейности. Първите реставрационни работи са изпълнени през 1957 г., когато в дренажния канал край църквата са открити накити от ХІІ-ХІІІ век. А при археологическите проучвания на некропола около Бельова църква са открити погребения на монаси от края на ХІ - началото на ХІІ в., както и находки типични за епохата на Второто българско царство.
През 1984 г. са проведени частични археологически проучвания върху фасадата на съвременната църква. Димитрина Джонова чрез сондажи установява, че църквата има три строителни периода. Западната част на съвременната Бельова църква до стъпката на сводовото й покритие е съществувала през ХV-ХVII век. През този период вече е била изградена средновековната едноабсидна, еднокорабна църква, с просторен притвор и вход на запад. Тя стъпва върху по-ранна сграда, така че западната й фасада съвпада и се покрива напълно със западната фасада на ранната сграда, северната и южната надлъжни стени лягат върху част от по-ранните стени. На изток излиза на 2м от ранната сграда. Плановото решение на предишната църква е по-различно от това на средновековната. Тя се състои от две затворени помещения на север и открито преддверие на юг. Видът на запазените останки дава основание да се предположи, че южната и източна фасади на преддверието са били открити. Солидната субструкция води до извода, че тук са били изградени масивни зидани аркади. Това предположение се потвърждава и от широкия представителен вход (застлан отпред с плочи), който свързва преддверието с прилежащото му на север помещение.
Двете северни помещения на ранната сграда са били разделени от стена, чиито основи са с дебелина 1.10 м. Как е изглеждала тя в суперструкция – дали е била плътна, само с един вход свързващ двете помещения, или е имало трибелон, остава нерешен проблем. При третия строителен хоризонт (реконструкцията през Възраждането) е премахната именно тази вътрешна преградна стена и е изградена дървената аркада.
Направените през 1994 и 1995 г. археологически проучвания установиха, че ранната църква е най-вероятно от епохата на късната Античност (V-VI в.) Археологическите проучвания се направиха от екипа д-р Бони Петрунова от АИМ – БАН и Веселин Хаджиангелов от ГИМ – Самоков.. През 1995 г. е открит и гроба на Св.Симеон Самоковски.Откритият преди години надпис върху тухла „Амен Алилуйя”, датиран от В. Бешевлиев към V в. (Besevliev, V. Spätgriechische und spätlatinische zuschriften aus Bulgarien. Berlin, 1964, 315)., архитектурните детайли, културният пласт южно от църквата и други находки доказват това.
През късното Средновековие е издигната църква с по-различен план и големина. Тя е обслужвала гражданския некропол. При направените сондажни проучвания се разчистиха 54 гроба, датирани в широките хронологически граници между ХII и ХIХ в., което връща датирането на църквата още по-назад във времето. Материалите, открити в гробовете, са ценно свидетелство за бита, културата и нивото на погребалната обредност през вековете. Намериха се сребърни и бронзови накити, части от облеклото и различни предмети. Най-интересни са бронзовите обеци и гривни от ХII-ХIV в., сребърните накити от ХV-ХVI в. и сребърното тасче, произведение на Чипровската златарска школа.
При реставрацията на стенописите се разкри голяма част от най-ранното изписване на църквата, датирано към кр. на ХVI и нач. на ХVII в. Художествената реставрация е дело на специалистите от НИПК – Боряна и Благой Дживджанови. Разкрити до сега и консервирани са около 20 % от стенописите. Впечатление прави, че няма припокриване на сюжетите и иконографията между ранните и късните стенописи. По мнение на реставраторите, стенописната украса е близка до стила на гробищните църкви. Измежду разкритите ранни стенописи се отличават сцените на седемте Вселенски събора върху западната и северната стена и българските светци - преп. Иоан Рилски чудотворец, преп. Гавриил Лесновски, преп. Прохор Пшински и преп. Иоаким Осоговски, изписани върху западната фасада отляво на входа. Върху първия ред на южната стена, в близост до олтара, с голяма изящност е изобразена пресв. Богородица на трон, а на срещуположната стена се различават светци войни. На свода на притвора е изобразен Христос Пантократор. Разкритите ранни стенописи са в частичен вид. Техен стилов анализ от специалисти изкуствоведи все още не е направен, но близостта им със стенописите от Алинския манастир „Възнесение Господне” („Св. Спас”) и църквата в с. Марица, Самоковско навежда на мисълта за местна художествена традиция. От незапомнени времена църквата е притегателен център за самоковската общественост. Храмовият празник на църквата, известен като „Малка Богородица” (Рождество на Пресвета Богородица) се празнува на 8 септември. Провеждал голям събор, организиран от самоковските еснафи. Съхранени са спомените за това как цялата нощ преди събора колони от коли са тракали по калдъръмените улици, забързани да заемат местата си на църковната ливада.Освен този празник, днес самоковските граждани честват и деня на смъртта на Свети Симеон Самоковски – 21 август, който е обявен и за ден на град Самоков.
Свмч. Симеон Самоковски
Свещеномъченик Симеон Самоковски, със светското име Симеон Попович, зае достойно мястото си в българската история. Няма данни за рождената му дата, нито за родното му място, но е известно, че става Самоковски Митрополит в есента на 1734 година, веднага след смъртта на своя предшественик /28 август 1734 г./ Митрополит Ефрем. От запазената летописна бележка на Митрополит Симеон Попович за негово посещение в Рилския манастир в края на същата година, се вижда стилно обработен почерк и подпис на високограмотен българин и архиерей. Историческата обстановка в това време се характеризира с масирано турско насилие над българското население и особено над българското духовенство. Османската империя воюва на два фронта - с Руската и Австрийската империи. По това време някъде започва и организирана съпротива срещу турците в Самоковска мирополия. Център на заверата е Долнолозенския манастир "Свети Спас", а ръководител и главен инициатор - митрополит Симеон Самоковски, подкрепян от висши духовници, воглаве с Ипекския сръбски патриарх, под чиято диоцеза в това време е Самоковската митрополия. Седалището на митрополит Симеон е в Дупница, поради липса на голям храм в града. По това време в Самоков се е служило единствено в Бельова църква. Около 20 юли 1737 година той е арестуван от турците, митриполитският дом е ограбен и разбит, а свети Симеон, окован и хвърлен в тъмница, където е измъчван 23 дни. Около 18 август Самоковският митрополит, окован във вериги и с железни гюлета на краката, с оскубана брада и коса, целият в кръв и рани е отведен в София. В същото това време, по заповед на Али паша Кюппрюлюоглу са обесени около 350 свещеници, монаси и софийски граждани. Пред него застанал и Самоковският митрополит, като главен организатор и водач на заверата срещу султана. Затворен в турските казарми и измъчван в продължение на три дни, бил заведен под бесилото зад църквата "Света София" на 21 август и обесен. Когато го окачили на въжето, се строшило дървото. Втория път се скъсало въжето. Едва на третия митрополитът издъхнал. Тялото му висяло три дни, когато въжето отново се скъсало. Али паша забранил погребение в София. Божият промисъл, вероятно, определил тялото на митрополит Симеон Самоконски да бъде погребано в притвора на Бельова църква, вляво зад вратата, където в 1994 година, при археологически разкопки археологът Веселин Хаджиангелов откри гробната яма с част от мощите на великия мъченик и част от Евангелието, митрополитския жезъл, златоткана митрополитска одежда. Няколко години по-късно мощите на Светеца почиват на видно място в Бельова църква, а денят на неговата смърт - 21 август е обявен за празник на град Самоков.
„Исторически музей” (един от 100-те национални туристически обекта)
Всеки град има своя история, с която се гордее. Самоковци имат богато историческо наследство, което местните уредници на музея са събрали в две невероятни експозиции: наследство “Самоков – дух и метал” и “ Самоковска художествена школа”. Музейната сбирка наброява около 30 000 експоната, разделени на сбирки:
* Етнографска - датира най-рано и е дело на основателите на музея като непрекъснато е обновявана през годините. Чрез текстил, носии, накити и занаяти е показан бита и поминъка на старите самоковци. Към сбирката са добавени изкусните произведения на самоковските занаятчии през Възраждането-накити, антики, както и донесените отдалеч часовници и тъкани дават представа за развитието на градската култура през Възраждането.
* Археологическа - в нея намират място главно тракийски и късноантични находки. Най-богатата находка на късноантична култова керамика се намира именно тук. Предметите са от множество ямни светилища, намерени на брега на яовир. Искър при един от отливите и датират от І в. пр. н. е. Останалите експонати са от землището на с. Поповяне и са датирани към 3–4 в. сл. н. е. Разбира се, музеят пази свидетелства за всичко това. Сред първите реликви, които посрещат посетителите тук, са тракийска култова урна от Първото хилядолетие преди Христа и добре запазена оброчна плочка на древноиранския бог Митра. Има и много експонати, свързани с железодобива. "За съжаление в нашия район не са останали съоръжения, които можем да изложим, но в експозицията от 50 години имаме действащи макети и части от тези съоръжения, които показват как водата е движела 500-килограмовия ковашки чук – разказва Невена Митрева, уредник на постоянната изложба. - Съоръжението се е наричало "самоков" или "самоково". Мога да кажа, че тези експонати оказват голямо въздействие върху посетителите. Много от тях са идвали преди години, днес водят своите деца – за да видят как навремето огромният чук е ковал изваденото от пещта желязо, за да го направи годно за по-нататъшна обработка." Освен разнообразни железарски изделия, тук могат да се видят богато украсени керамични съдове, характерните за Самоков пръстени-печати и отпечатъци от тях, народни носии, стара българска бродерия и т. нар. "шита дантела", украсявала женските премени, градски облекла от края на XIX век. И още – изящни изделия на първата стъкларска фабрика у нас, създадена в средата на XIX век. Те си съседстват с английски порцелан, внесен от някогашните предприемчиви самоковци.
* Фотографска
* Документална
* Художествена: Изпъкват експонатите от Самоковската художествена школа: икони, щампи, рисунки; както и лични вещи на известни самоковски зографи - Захари Зограф, Никола Образописов, Христо Йовевич, Иван Иконописец Станислав Доспевски и други. Богати са сбирките от национални носии и тъкани от околните села. Специално място е отделено на първата печатарска преса у нас, която през 1828 г. внася Никола Карастоянов. През тази година музеят ще отбележи с амбициозен проект 230-та годишнина от рождението на първия български печатар и книгоиздател и 180-годишнината от идването на достолепната преса. Значението на Самоков като просветно-културен възрожденски център се илюстрира и първите броеве на сп. ”Любословие” на Константин Фотинов /1844 г./, Правилника на Самоковското мъжко училище /1861 г./ и старопечатна книжнина в експозицията на музея. "Неразривно свързани с работата на печатницата са издадените от него книги и щампите на рисунки, които са печатани в нея – продължава Невена Митрева. - Уникален експонат е и първото българско списание "Любословие", издавано от самоковеца Константин Фотинов в Смирна, днешен Измир. Фотинов е смятан за основоположник на българския периодичен печат, за съжаление, много малко хора знаят, че той е от нашия град. Показваме оригинални ръкописи от XIV, XV век, ръкописно Четвероевангелие от XVI век. Те свидетелстват за една непрекъсната книжовна и духовна традиция. Неслучайно през Възраждането Самоков акумулира енергия, която води до превръщането му в един от най-големите образователни центрове. Тук по това време има както български училища, така и училища на другите народности. Девическото и Мъжкото училище произвеждат учители за цялата страна. Няма голям български град, където да не е учителствал самоковец. Малко преди Освобождението на България е създадено Богословското рилско училище със средствата на самоковския митрополит Авксентий Велешки – един от водачите на борбите за църковна независимост. И, разбира се, да не забравим създаването на американски евангелски училища, които след това се превръщат в известния Американски колеж, днес в София. Всичко това прави от Самоков един наистина уникален град”.
Историческият музей е още едно доказателство за високата интелигентност на самоковските граждани, за чувството им за историческа памет и висока обществена ангажираност. В началото на тридесетте години известните самоковски художници Наум Хаджимладенов и Васил Захариев дават идеята за музейна сбирка, която да се помещава в народното читалище. Осъществяването на идеята става през лятото на 1931 година с дейното участие на още двама известни майстори на четката — Христо Йончев-Крискарец и Павел Францалийски. В 1937 година Христо Йончев-Крискарец прави феноменална изложба на народното творчество в Самоковско, което поставя началото на етнологическата сбирка. Пръв уредник на музейната сбирка е Наум Хаджимладенов. Васил Захариев разработва Правилник на музея, който е утвърден от Министерството на просветата и по този начин сбирката е призната официално. Христо Вакарелски описва експонатите в инвентарна книга, а Слави Генев изготвя тематико-експозиционен план. Първата копка е направена през 1940-та от Богдан Филов. През 1957 година Георги Белстойнев завършва художественото оформление на музея, което е запазено и до днес на първия етаж. През 1958 г. е завършена експозиция „Възраждане“, в 1966 г. — „Революционно движение“. Ето и хората работили всеотдайно за музейното дело в Самоков като директори на музея:
* Наум Хаджимладенов — 1931–1935 год.
* Асен Геров — 1935–1936 год.
* Христо Йончев-Крискарец — 1936–1949 год.
* Слави Генев — 1950–1958 год.
* Донка Белстойнева — 1958–1973 год.
* Тодор Вълчев — 1973–1991 год.
* Димитър Балабанов — 1991
„Сарафска къща” /Домът на Арие/
Средата на втората половина на 19 век е епохата на Българското Възраждане, ускореното развитие на стенописния и културният живот създава много благоприятни условия за оживено жилищно строителство. Формиращата се буржоазна класа вече има сравнително големи материални възможности, нови възгледи и нов начин на живот.Тя поставя нови, по-високи изисквания към своя дом. Къщата става по-голяма, има повече удобства, но преди всичко става показна и представителна. Така се появява нов тип къща-градска симетрична. Това са големи къщи, в които живеят представители на богатата, зараждаща се българска буржоазия. Всички групи жители в Самоков имат свои квартали. Както турците, българите, така и евреите имат свой, намиращ се около голямата и солидна Синагога. Там е и къщата на еврейското богато семейство Арие. Изключително интересна, романтична, приказна е историята на семейство Арие, писана в придължение на 35 години от членовете на фамилията. Наим и Муше описват в „Хроника Арие”случки и събития, на които те са свидетели, или пък те са им предадени от роднини. Съставителите на хрониката заклеват всеки член от семейство Арие, цялата хроника да бъде напълно недостъпна за чужди на рода хора. Така хрониката е единствена и само предназначена за хора от това семейство. Авторите на хрониката я наричат „Biografia por la fimilia Arie”, тоест „Биографията на семейство Арие”. Както и да наречем книгата, тя съдържа 2400 страници. От тях 2100 са преведени на български език от Ели Ешкенази, а останалите - 300 са преведени от други.Всички събития в хрониката са датирани. На много места се отбелязва, че семейство Арие води най-подробни сметки, тефтери и книжа, които най-грижливо са пазени в Самоков. За съжаление при събарянето на Големия дворец на един от ариевците в 1943 година в Самоков, всички тия книжа, ръкописи и документи изчезват. Това е понятно, като се знае омразата на хитлеристите към всичко еврейско. Господин Моше Авраам Арие има трима сина. Първият се нарича Шемуел, вторият - Ицках, третият – Авраам (той пръв идва в Самоков). Моше обича синовете си повече от всичко, защото всички са добри и много красиви, а особено единият от тях притежава извънредна хубост във всяко отношение-това е Авраам.
Един ден се случва, че както се разхожда по улиците на Виена, императрица Йозефина вижда красавеца, който отива на училище. Тя е замаяна от неговата хубост и заповядва на своите телохранители веднага да заведат момчето в нейния дворец. Императрицата се грижи за красавеца и прави всичко за да не му липсва нищо. В двореца го възпитават и изпълняват всяко негово желание. Мисля, че на всички ни е ясно каква мъка изпитват родителите на момчето, без да имат някаква възможност да го спасят или видят, но са благодарни, че е жив, здрав и добре гледан. Те живеят с надежда, че ще настъпи денят, когато отново ще го видят.
След като изминава известно време, въпреки че е добре гледан, момъкът иска да отиде при родителите си, понеже много му липсват. И императрицата, която толкова много го обича, че не може да му откаже нищо, дава заповед да заведат момъка при родителите му и после да го върнат в двореца. Така и става. След като всички му се нарадват, при настъпването на здрача, той се връща в дворвца, без двете страни да се оплакват.Императрицата се радва на новия си син, прибран на една от улиците на Виена. Императорът по това време не знае нищо за това, което става в двореца на императрицата. И след като научава, че момъкът е в двореца, той много се ядосва и издава заповед да се събере съвет и да бъде съдена императрицата.След известно време съветът се събира в двореца на императора. След дълго обмисляне, понеже не желаят да съдят императрицата, намират за по-удобно да изгонят цялото семейство Арие, което живее във Виена, извън границата, а така и самия момък. А по това време никой от семейство Арие не знае нищо. Един ден събират цялата фамилия, качват ги на колите, и ги закарват оттатък границата. След това правителството прибира за държавната хазна цялото имущество, а то не е малко. И по този начин семейство Арие се добира до Видин. Ясно е, в какво положение се намират, щом оставят всичките си имоти, натрупвани от поколения и ограбени пред очите им. Те са в нужда дори за една филия хляб. Обаче Моше Арие е един много умен, интелигентен и търпелив човек. Той винаги има добра надежда в Бога, за нищо не се обезкуражава и с голямо спокойствие обнадеждава цялото си семейство. Съвсем скоро след пристигането си във Видин Моше започва да работи същата работа, която работи във Виена, без да губи време. И понеже е способен в занаята си, от няколкото приятели, които си спечелва във Видин, взима назаем малка сума пари и наема малък дюкян на голямата улица и с едно определено количество стока започва работа. В късо време печели клиенти от елита и всички го обичат и му помагат. Той продължава по този начин и си набавя малък капитал. След като успява да събере известна сума пари, прави баланс и плаща на всичките си приятели, които са му заели пари. Наема един по-голям дюкян на същата улица, купува повече стока и по този начин продължава. През 1777 година, тъй като търговията му се разраства и вече не намира нужните му стоки на видинския пазар, той решава да тръгне за Цариград.Започва да се готви за пътуването. В късо време успява да набере една сума от 2500 гроша и заминава за Цариград заедно с други видински търговци. Пътуването трае два месеца, защото е с кон. Пътниците си наемат двама телохранители за да ги пазят от крадци. Цялото пътуване струва около 125 до 150 гроша. През 1778 година той отива в Цариград и за малко дни купува стоките, необходими му и се завръща във Видин доволен. За картко време продава голяма част от стоката. Тъй като първото му пътуване до Цариград е успешно, той започва да се готви за второ пак до там, което и прави. А в това второ пътуване Моше Арие си спечелва много приятели. И така, като пътува до Цариград и обратно той преживява, защото неговите приятели го подслоняват и му дават храна. В периода на няколко години той продължава да пътува до Цариград. При едно от тези пътувания през 1779 година Моше спира в Солун, за да пазарува. Запознава се с един от тамошните търговци от семейство Навон. Те двамата се уговарят да сватосат двете семейства. Така и става. В следващите години търговията на Моше са разраства. Той се радва на своите успехи заобиколен от тримата си сина. Всички покупки за семейството стават от самия Моше. Той се грижи жените да не страдат за нищо. На снахите си прави еднакви дрехи, за да няма завист между тях.През 1785 година Моше купува една готова къща за цена от 450 гроша. Той я ремонтира и се нанася със семейството си. В следващите няколко години пътуванията да Цариград продължават, а същевременно въвежда и своите синове в бизнеса сиПрез 1790 година Моше Арие се разболява сериозно. Синовете му правят всичко възможно, за да го спасят. Викат лекари, но и те не могат да помогнат. Лошото състояние на баща им трае около месец и една сутрин го намират умрял в леглото си. Същия ден е направено и погребението му по еврейски обичай. Тримата братя, както винаги единни помежду си, продължават своята търговия, само че тази година не предприемат никакво пътуване. Като изминават три месеца от смъртта на баща им, те преглеждат сметките си и са много доволни от резултата-толкова добър, че самите те не го очакват. Братята продължават работата и всеки има по равен дял.През 1791 година, след изтичането на една година от смъртта на баща им, като продължават търговията в дюкяна, Авраам съобщава на големия си брат, който е управител на дюкяна, че много от стоките вече са се изчерпали и затова взимат решението да се направи едно пътуване. И така е набрана една доста голяма сума и Шемуел е готов за тръгване. За нещастие, по пътя една банда грабители го пресрещат, и макар че е с телохранители те му взимат всичките пари, като не му оставят нищо, дори да се върне във Видин. Шемуел е обхванат от страх. От друга старана, братята му още по-зле пострадват от големи дружини турци размирници, те ограбват всичко. Така е ра зорено семейство Арие във Видин. Когато Шемуел се връща от пътуването си ограбен, като вижда всичко това изпада в голямо отчаяние. Случва се така, че в семейството бъркотийте не спират, защото се разбунтуват еничарите. Братята остават голи във всяко отношение и живеят в голяма мизерия. Стигат да там, че дори съпругите им да мият подове на къщи на някои богаташи. Един ден тримата братя се събират на съвет и решават да се разделят. Шемуел заминава за Румъния, Ицках остава във Видин, а Авраам заминава за София. В един от ахтарските дюкяни в София, където се приготвят разни медикаменти, маджуни и козметика, работи Авраам. По това време аян на Самоков е Мехмед Емин Ага. Един ден той отива в ахтарския магазин да пазарува и заварва там Авраам Арие сам, заповядва му да замина за Самоков заедно с него и да отвори дюкян. След няколко дни Мехмед Емин Ага идва в Самоков заедно с Авраам Арие. Аянът му дава една къща и 2000 гроша на разположение, за да работи с тях.
При идването си в Самоков Авраам заварва 25 еврейски фамилии. Той се установява трайно. За кратко време забогатява и започва мащабно строителство на къщи сравнявани с дворци.
През 1844 година започват да наричат семейство Арие „сарафите”, защото това, което най-много обичат да правят е да сменят монети и да дават пари под лихва. Само за няколко десетилетия семейство Арие се превръща в семейство на богати търговци, които поддържат връзки с първите центрове на Османската империя, със страните на цяла Европа и с много източни страни. Арие са собственици на голяма част от маданите в града. През средата на 19 век те стават инициатори за построяване на нова синагога. С всички тези постъпки семейство Арие оставя своите следи в Самоков.Къщата на Арие, освен художествено и историческо значение, има и културно значение. Къщите строени през първата половина на 19 век говорят не само за благосъстоянието на Самоков по това време, но и за нравите на хората.Поради ценните си архитектурни качества Сарафската къща е обявена за паметник на културата от национално значение. От 1968 година до 1971 година тя е реставрирана. В наши дни къщата се поддържа от фонд „13 века България”. Сарафската къща е достъпна за всеки, който цени и се интересува от нашето архитектурно и историческо наследство.
Не случайно банкерската фамилия Арие идва да контролира изразходването на заема на Турция от Френската национална банка и се заселва в Самоков. Ариевци са банкерите на Балканския полуостров. Чрез тях стават преводи за цяла Европейска Турция. Дори и тук в Самоков всички евреи се държат един за друг. Каквото и различие да съществува в материалното им състояние и в общественото положение, те живеят един с друг, особено това личи при фамилни туржества. Евреите обичат големите, шумни празненства свързани с игри и танци, на които се канят всички еврейски семейства, а и някои от видните български и турски фамилии. Къщата на богатия евреин е отворена за всички негови сънародници. Радостта на домакинята е радост и за гостите. Запазената Сарафска къща от петте такива в Самоков, е типичен пример за къща именно от този тип. Строителството й продължава 6 години. В него участват много от самоковските майстори. Нейната площ е 380 квадратни метра. Резбованите тавани, стенните долапи, зографисването на къщата са дело на майстори от Самоковската школа. Специално за строежа на къщата е докаран одринския архитект Стефан. Мебелировката е доставена от Виена, за да прилича къщата на малък дворец. Всяко помещение в нея е в самостоятелна директна връзка с двора. Къщата е едноетажна, а етажът е издигнат върху масивни каменни стени. Симетрична е, както при пловдивския тип къщи. Когато влезем виждаме, че централно място заема салонът оформен от кьошк и вътрешна стълба, с разположени от двете й страни малки вътрешни балкони. Около салона има шест големи стаи и още три по-малки. Пъравата стая в дясно е кабинетът. Той е обзаведен с дървени мебели, две бюра с тежка дърворезба. Едното от тях е пряко свързано с фамилията Арие, защото на четрита ъгъла на масата има лъвски глави, а в превод от еврейски на българси арие означава лъв. Това означава, че бюрото носи символика. Също така тук срещаме и автентичен самовар от 19 век. Вторта стая от дясно е женската. Тя е обзаведена в стил рококо и е свързана с битов ритуал за раждането. До нея има имам.Сега нека да обърнем внимание на къошка. В него има миндер. Също така на богато изписания му таван има шпионка, от която се наблюдава, когато има да се сключва някаква сделка. От другата страна на кьошка е мъжката стая, в която най-характерното е купулното огнище, с което са се отоплявали. Виждаме, че има и синия със звездата на Давид. До тази стая е дневната. Мебелите в нея са в стил барок с вградени седефи. Има миндерлък и турски масички за кафе. В нея се намира и стола на влюбените.Всички тавани в къщата са богато резбовани и във всички стаи са различни. Също така в къщата наблудаваме съчетанието от дърворезба и рисувано стъкло. Над вестибюла има прекрасен орнаментен таван, разбит на три пана с централни розетки. Той прилича на слънце. Външната архитектура на сградата отговаря на симетричното й разпределение. Фасадата е спокойно и хармонично решена. Прозорците са обрамчени с профилирани первази, без капаци са, а с великолепни железни решетки. Корнизът на къщата е паянтов, но измазан и богато изписан. Къщата се намира в обширен двор с много зеленина.
Читалище - паметник “Отец Паисий" 
В центъра на Самоков внушително се издига сградата на читалището, свидетел на стремежа на самоковци да поддържат културната слава на града и да тачат паметта на загиналите. Читалищната институция в Самоков възниква през Възраждането, като най-вероятната година на създаване е 1853-а. През 1862г. е изнесено първото театрално представление, а през 1870г. новото ръководство дава на читалището името “Св.Седмочисленици”. Основите на сегашната сграда са положени през 1912, но последвалите войни прекъсват строежа. Сградата е довършена по-късно и официалното освещаване става на 23-ти декември 1923г. Годината 1859 е приета за година на създаване на Самоковското читалище, тъй като от тогава датират официални документи, носещи печат и съхранявани в Народната библиотека „Св.св Кирил и Методий“. За съжаление все още не може да се приеме като официално основателен, описания от Йосиф Брадати факт за „разтурената от турците къща, съградена за четене“, датиран към 1852–53 година. Но ако се вземе предвид твърдението на великия реформатор Митхад паша, че „не е срещал по-интелигентен народ никъде другаде в своя вилает“, може да се предполага съществуване на читалищна дейност много преди тази дата, а това до някъде дава основание да се смята, че самоковското читалище е първото в България. През тази 1859 година читалището се е именувало „Свети седмочисленици“ и се е помещавало в сградата на тогавашното Мъжко училище.Организираните действия и усилия за построяване на самостоятелна читалищна сграда завършват с успех през 1919 година. Тогава настоятелите и общината решават да се построи сграда, която освен читалище да бъде и паметник за прослава и помен на загиналите по бойните полета в Балканската, Междусъюзническата и Европейската войни. Монументалният паметник е завършен окончателно през 1923 година. Заслуга за цялостната му реализация имат известните тогава строителни фирми — Юруков и сие, Николов и едни от най-добрите скулптори на България — Николай Димитров, Иван Лазаров, Александър Андреев, Никола Ножаров, както и Ликурго Андреани — възпитаник на италианската Национална художествена академия.И така започва датирането:
* 1862 г. — първото театрално представление;
* 1914 г. — учителят Алекси Попиванов основава хор, станал по-късно известен като хор „Рилска песен“;
* 1925 г. — започва прожекциите си читалищното кино;
* 1931 г. — създава се комитет за основаване на читалищен Музей на Възраждането с пръв уредник Наум Хаджимладенов и негов приемник Христо Йончев — Крискарец;
* 1944 г. — ражда се вестник „Рилско ехо“;
* 1949 г. — кръжок за литературно творчество;
* 1951 г. — кръжок по изобразително изкуство;
* 1953 г. — създава се детска музикална школа;
* 1955 г. — създадена е детска театрална трупа, а в следващата
* 1956 г. — и мъжки вокален квартет.
* 1985 г. — държавна награда по случай 125-годишнината на читалището, отбелязана тържествено в цялата община.
Днес дейността на читалище-паметник „Отец Паисий“ продължава. Наследеното от възрожденците е съхранено. Роденото от днешното поколение творци търси своя път към бъдещето.
По повод честванията на 150-годишнината на История Славянобългарская през 1912 г. читалището е наречено “Отец Паисий”. В трудните следвоенни години идеята за построяване на читалищна сграда се обединява с идеята за издигане паметник на загиналите офицери и войници от самоковския край. На фасадата посветителният надпис “На падналите герои от признателното потомство 1912-1913г., 1915-1918г.” превръща сградата в единствения по рода си у нас войнишки паметник. Паметните плочи с имената на загиналите са разположени на южната и северната страни и са изработени от архитектите Никола Ножаров и Ликурго Андреани.Надписите над тях отразяват важни сражения с участието на части от самоковския гарнизон.Прекрасните барелефи под тях допринасят още повече за уникалността на този културен паметник и са дело на известните български скулптори Иван Лазаров, Николай Димитров и Александър Андреев.Читалището е осветено през 1923г. Десетилетия след това е средище на оживен културен живот: било е клуб, кино и театър едновременно, тук са се подслонявали хорове и оркестри, детски танцови, музикални, художествени и езикови школи.
Самоковска художествена школаДеветнадесети век. В него е събрано цялото величие на Самоков като град от своето създаване до днес. Значимостта му обхваща всичкото многообразие, бележещо човешкото развитие. Икономика, търговия, просветно дело, изкуство. И не само националното Възраждане отприщва тая стихия от знание и талант. В този планински градец човешките възможности са като бистър извор, пробил гранитените пластове на земята. Тръгнал незнайно кога, непресъхващ.
Тъкмо тук в средата на ХVIII век възниква една от водещите художествени школи на Възраждането. Самоковските майстори зографи, гравьори, иконописци и резбари оставят белега на висше творчество върху стените на десетки църкви и манастири. Полагат верска любов в храмовете на инаковярващите. Слагат началото на една светска живопис с ненадминати до днес образци. Тези творци остават едни от най-значимите българи на епохата.
За основател на Самоковската художествена школа се счита Христо Димитров. Той е родоначалникът на най-големия и значим зографски род — Доспейския. Занаята започва да овладява почти дете в Света гора. По-късно пътува за Виена, където допълва познанията си. Използва гръцки и немски източници, посредством които усвоява техниката на иконопиството. Работи в Македония и западните български краища. Негови икони има в Митрополитската църква в Самоков. Двама достойни синове ражда и учи Христо Димитров, а те го надминават в своето майсторство. Димитър Христов Зограф и Захари Христов Зограф. Към рода се присъединява Коста Вальов (зет във фамилията) и така тези художници създават едни от най-значимите стенописи в Рилския манастир.
... И толко стана изображението красно и благолепно, та като влази некой първи път в църквата, като си вдигне веднъж главата нагоре, той забравя веке да я снеме... Това е свидетелството на самия Неофит Рилски.
Димитър Христов Зограф (1795–1860) майстор на икони и фрески предава своето майсторство на синовете си Зафир (Станислав), Николаки, Захари и Иванчо. Всеки в различно време е напускал групата на баща си и започва своя самостоятелна творческа дейност. Най-известен от всички е Станислав Доспевски (1823–1878). Той е първият български художник получил академично образование. Негово дело са редица портрети на българина през Възраждането. Син на своето време, той умира мъченически в тъмниците на Цариград.
По-малкият син на Христо Димитров — Захари Зограф (1810–1853) е емблематичната фигура на Самоковската школа и на българското Възраждане. За краткия си четиридесетгодишен живот рисува икони из цяла България. Но голямото му дело са стенописите в най-големите български манастири — Бачковски, Рилски, Троянски, Преображенски. Рисува автопортрета си редом до светците и не забравя да се подпише. Създава българската светска живопис. Творчеството му е гениално. Приносът за издигане на националното самосъзнание — изключителен.
От неговите четирима синове един само, Христо, продължава занаята като помощник на Никола Образописов.. Образописовият род е другият род разнесъл славата на Самоковската школа по света. Произхождат от село Продановци. Иван Образописов — родоначалникът (1795-1854) е автор на първия български възрожденски портрет от 1829 година, който се намира в Националната галерия. Никола Образописов (1829–1915) въвежда пейзажни елементи в живописта си. Стенописите в Бельова църква, Метоха, Рилския манастир са широка панорама на българина с неговите емоции, бит, обществена изява, характерни за оная епоха.
Коста Вальов и синовете му Сотир, Иван, Никола, Димитър и Петър работят всеотдайно и остават многобройни стенописи и икони главно в църквите и манастирите в западните български краища и южна Сърбия. Коста Вальов участва в изписването на главната олтарна църква в Рилския манастир.
Христо Мишев и Анастас Карастоянов, братята Захари и Васил Попрадойкови, Коста Геров, Михаил Белстойнев са само част от изтъкнатите майстори на Самоковската художествена школа. Христо Йовевич (1827–1872) превежда и илюстрира басните на Езоп. Неговата къща цяла сияела с прекрасни изгледи от Смирна и Цариград.Възрожденската самоковска къща отваря широко врати за декоративната живопис. Местните традиции, отворени и за европейско влияние, създават стил, в който се оглеждат естетическите идеи на българското Възраждане.
Идеи, които превъплъщават и самоковските резбари. Непрекъснато обновяват барока, към който приобщават творчеството си. Най-добрият майстор безспорно е Атанас Теладур, който завършва прочутия иконостас в Митрополитската църква. Негови ученици са Стойчо Фандъков (1810–1894) и синът му Димитър (1852–1914), Петър и Георги Дашини. Около двадесет иконостаса — шедьоври на резбарското изкуство оставят в наследство за своите потомци самоковските резбари.
Карастояновият род създава гравьорската школа. В тайно откритата през 1828 година печатница, Никола Карастоянов, с помощта на синовете си Анастас, Сотир и Владимир, печатат щампи. Никола Образописов и Георги Клинков са другите големи имена в тоя занаят. През втората половина на ХIХ век в Самоков се създава истинска местна индустрия за производство на щампи.
Златарството и часовникарството допълват диапазона на майсторията на самоковци, за да се съберат в едно цяло и историята да ги признае като грандиозно културно явление от българското Възраждане.
Графична база 
По инициатива на Съюза на българските художници и с активната протекция на самоковския художник–график Зафир Йончев, през април 1973 година, се създава графична база – Самоков. Никак не е случаен фактът, че точно Самоков предоставя своето любезно домакинство за една толкова специфична, интересна и уникална дейност. Богатото културно наследство на Самоковската иконописна школа от само себе си предполага продължение на традициите в областта на художественото творчество.
Графичната база се помещава в една от интересните възрожденски самоковски къщи – Есовата и благодарение на този факт тази къща е запазила автентичния си вид до днес.
Дейността на графичната база и постоянно действащия към нея уъркшоп е насочена в следните направления:
реализиране на графични произведения при гарантирани високо професионални и тясно специализирани печатарски услуги;
провеждане на демонстрации, представяния, обучение;
създаване на архив от графики;
изложбена дейност;
осъществяване на обмен с други графични центрове в страната и чужбина; международно сътрудничество.
В списъка на международните контакти на графична база Самоков са:
Френската асосиация за изкуство “Арт Диалог” – Париж;
Център за литография “Тамаринд” – САЩ;
Съвместна работа с чуждестранни художници от Япония, САЩ, Европа.
От 2000 година графичната база работи по проект, финансиран от швейцарската фондация за култура “Про Хелвеция”.
В графичната база са създадени условия за пълноценна работа и пребиваване. Комбинация от хотелска част и работни помещения позволява непрекъснат творчески процес. Модернизирането на материалната база и наличието на съвременна техника осигуряват възможност за печат на литография, метални техники, гравюра дърво, линорез на високо професионално ниво.
Преди 150-ет години, на стария площад, „дървена саат-кула” отмервала поредния изтекъл час от човешкия живот. Основата й била каменна, имала дървен корпус без циферблат, може би откраднат от камбанарията на някоя църква по време на османското нашествие в края на XVII в. На север от нея – пътуващи кервани, търговци и занаятчии утолявали жаждата си с кристално-чистата планинска вода от течащите наоколо десетина чучура на голяма чешма. Тя била една от многото за времето си, но сладката й вода, идваща по дървени тръби от планината, сводовете й - дело на мавританското изкуство, дяланите камъни, от които била съградена, я правели център на самоковската чаршия. Когато през 1662г., през Самоков преминал керванът на османския пътешественик Евлия Челеби, всички благословили емина на султанската кухня Мехмед ефенди, чието блоговоление разрешило строежа на чешмата две години по-рано. Евлия Челеби останал толкова възхитен от Голямата чешма, от нейната архитектура – широк покрив и кубе с остремен към небето шпил, два фонтана за птички и красивата каменна клетка, че прославил символът на Самоков в своите пътеписи.
Преди 150-ет години, на стария площад, „дървена саат-кула” отмервала поредния изтекъл час от човешкия живот. Основата й била каменна, имала дървен корпус без циферблат, може би откраднат от камбанарията на някоя църква по време на османското нашествие в края на XVII в. На север от нея – пътуващи кервани, търговци и занаятчии утолявали жаждата си с кристално-чистата планинска вода от течащите наоколо десетина чучура на голяма чешма. Тя била една от многото за времето си, но сладката й вода, идваща по дървени тръби от планината, сводовете й - дело на мавританското изкуство, дяланите камъни, от които била съградена, я правели център на самоковската чаршия. Когато през 1662г., през Самоков преминал керванът на османския пътешественик Евлия Челеби, всички благословили емина на султанската кухня Мехмед ефенди, чието блоговоление разрешило строежа на чешмата две години по-рано. Евлия Челеби останал толкова възхитен от Голямата чешма, от нейната архитектура – широк покрив и кубе с остремен към небето шпил, два фонтана за птички и красивата каменна клетка, че прославил символът на Самоков в своите пътеписи.
